My new office

Модерна (в края на 20-ти век) офис сграда. Стая с 10-на човека в нея, кипи предколедна лежерно-трескава обстановка + стандартното за всеки офис жужене на компютри и монитори, гарнирано от накъсаната песен от клавиатурите. В стаята витае наситено-тежък аромат на Excel, PowerPoint, Word и MS Project. От слушалките на различните бюра се дочуват откъси от 90-тарски хит на Guns N’ Roses, вечното All I want for Christmas is you, новото на Гери-Никол/ Фики и прекрасната Belle от мюзикъла Парижката Св. Богородица. Задълбочено се дискутират работни задачи. Обсъждат се и офисните клюки. Директора¹ обяснява на английско-френско-български на девойката от Литва за ползите от киселото зеле. В този момент колежка рязко вдига мобилния телефон:

– Добър ден. Мога ли да Ви попитам дали получихте сланина?²

__________________________

¹ Не е грешка. Директора никога не се членува с пълен член, защото Директора никога не извършва действието.

² По действителен случай.

Posted in Лични, Музика, Обичам, Хумор, сатира, забава | Вашият коментар

Ма вие за 20 евро ли сте?!?

Disclaimer: Това не е хейтърски пост, макар че има много негативизъм в него. Това е позитивен пост, който иска да ви научи на нещо – искайте си и си отстоявайте правата пред хора, организации и институции.

Преди около 2 месеца ми бе отменен полет по вина на Turkish Airlines. Няма да навлизам в детайли колко нерви ми струваше, изпускането на следващия полет от Истанбул, времето и парите, които похарчих, за да стигна до крайната дестинация, но всеки, който е имал отменен полет знае за какво става дума. Все пак всичко се нареждаше добре до момента, в който застанах пред гишето за съпорт на Turkish (последен на опашката, след 3 часа висене на летище София!). Обясних учтиво (доколкото можех да бъда с оглед ситуацията) на служителя, че съм намерил други варианти за полети и просто искам да ми бъдат върнати парите за 1/2-та полет, който няма да ползвам. Диалогът беше (горе-долу) следният:

Служител:- Ма, господине, максимумът, който ще Ви върнат, е 20-30 евро.

Аз: – Защо?

С: -Билетът Ви е 1 евро, другото са летищни такси и по-малко от половината от тях трябва да Ви върнат.

Аз (примирено): – Ок, няма лошо. Как ще стане връщането?

С: – Ми позвъннете им и ги питайте.

А: – Аз?

С:- Оффф, добре. Не отговарят, по-добре им пишете.

Аз: – Къде? На кой мейл?

С: – В сайта го има.

Аз: – Я ми го напишете заедно с телефон за връзка. А и опитайте пак да се чуете – все пак Ваша е вината за това.

С: – Офф, добре. Не отговарят, ето и мейла.

Аз: – А Вие сигурни ли сте, че ще ми върнат парите?

С: – Е, ма и да не Ви ги…Вие за 20 евро ли сте?

Аз: – Моля???? (явно съм наблегнал много на последното, защото пак почна да звъни, след което се извини и ми каза, че нищо не може да направи повече).

Прибрах се след моето пътуване, написах един мейл във формата за контакт на Turkish +копие до софийски офис. Нищо. Мина време, пак се присетих за тях (сега, 20 евро са, с тях, без тях – не е болка) и се замислих – бе, 20 евро, ма са си моите. Дай да им се обадя. Обяснявам случая на човек от софийския офис. Отговорът беше „Пишете им, трябва да Ви отговорят скоро“. Пак писах, пак копирах софийския офис. Нищо. Мина месец и половина, пак се присетих, този път се ядосах. Разбрах, че ЕПЦ (Европейски потребителски център) е институция, която помага на потребителите при покупка на стоки и услуги от страни от ЕС, различни от тези, в които живеят. Писах им (мейл и Фейсбук), auto reply, че сигналът ми е приет. Седмица по-късно ми писаха да ме питат дали съм получил auto-reply и че не са ме забравили. Аз потвърдих и пак се обадих на Turkish. Нов служител ми обясни, че билетът ми бил промоционален?!? и не бил refundable. Ново 20 за 20 евро. Обясних, че никъде на сайта на Turkish не пише, че билетът е промоционален и че това няма как да го знам. Обяснено ми бе, че има общи условия и че там го пише. Аз пък обясних, че не ми оставят избор освен да пиша на КЗП. Насрещният отговор беше насмешливото „Ми добре“. Подадох жалба в КЗП, писах и мейл. Auto reply, че жалбата ми е приета. Забравих за това отново. Докато онзи ден не ми звъннаха от Turkish да ми кажат, че трябва да ми върнат половината (50 евро) от билета и да отида да си ги взема. Леко изумен, отидох на място, взех си парите след като ми бе обяснено, че по принцип така не правят и връщат само пари за летищни такси (20 евро!), но аз съм специален случай и ми връщат половината билет (50 евро). Аз нито се извиних, нито благодарих, нито се почувствах специален. Пожелах приятен ден, писах отново на ЕПЦ и КЗП, че случаят е решен благополучно, благодарих им за времето и усилията и седнах да пиша пост. Не знам дали моите писма до ЕПЦ и КЗП са имали пръст във всичко това, но съм по-склонен да вярвам, че е така.

Та поуката от всичко е – пишете, звънете, отстоявайте си правата. Няма значение за колко пари става дума. Имате права и си ги искайте и отстоявайте. Дори ако ще е от държавата. Загубеното ми време сумарно е не повече от 40 минути – единствено онлайн съм правил всичко или по телефона.

П.П. All due respect to Turkish but you did it wrong. Turkish Airlines e една от авиокомпаниите, които уважавам много, но просто не се прави така. Ако всичко беше решено още на летището – нямаше да има драми и напрежение и да стигаме до тук.

Posted in Лични, Пътувания, Хейт | 9 Коментари

Адреналин

Това лято ми се случиха няколко интересни случки, които ме накараха да се замисля над темата „адреналин“. За по-малко запознатите – адреналинът е хормон, който се отделя от тялото при определени възлови/ тежки/ стресови ситуации: гняв, страх, по-тежко физическо натоварване, etc. Не случайно е наричан и хормон на стреса, защото синтеза му в тялото се засилва под влияние на стрес. За още информация – може да потърсите в интернет, има хиляди статии, а аз съм леко скаран с биологията 🙂

Та това лято изпитах много различни емоции, които ме накараха да се замисля как влияят върху моето тяло. Според тях определих, че за мен съществува 2 вида адреналин: „добър“ и „лош“. Преди да почнете да се смеете, ще поясня. Август месец летях с парапланер.  Като слязох долу (спускаш се близо 1 000 метра за около 30 минути) и разказвах, че изобщо не е страшно, че не съм усетил адреналина, но през цялото време бях ухилен до ушите, без да го осъзнавам. Миналата седмица скочих с парашут, мечта от поне 3 години (off topic – огромни благодарности на приятелчетата, които помогнаха тази мечта да се осъществи!). Като слязох долу бях по същия начин – ухилен до уши, без да съм изпитал и капка страх и така няколко часа усмивката не слезе нон стоп от лицето ми. Но пък отсъстваше познатото ми чувство на прилив на адреналин от преди години, най-вече от мачовете, в които съм играл или на които съм бил публика. Или в едни определени дни на протестите, където почти се стигна до сблъсък с полицията и/или зловещо освиркане на депутатите. В последствие, на няколко мача, в които играх, това усещане се повтори – спортна злоба, напрежение, пулсиране в главата, невъзможност да се контролираш изцяло – познатото усещане от дете, което е израсло на футболното и баскетболно игрище. Така се замислих и нарекох втория тип адреналин „лош“ – не че е лош в истинския смисъл, но просто аз губя контрол над себе си (винаги съм бил изключително емоционален, но и много сдържан тип – странно казано, но е факт) и това го прави „лош“ за мен. „Добрият“ адреналин пък ме кара да се усмихвам часове наред, без повод, без причина, просто се хиля като малко дете над руски анимационен филм… Такъв тип адреналин съм изпитвал, когато съм бил с моите приятелчета, с които съм изпадал в амок от смях, заради 1-2 изпуснати реплики. Или емоциите, които изпитахме на фестивала Санта Текла в Каталуния преди 2 години – фиеста, каквато не съм вярвал, че може да съществува!

Честно казано, силно се надявам да изпитвам все повече от“добрия“ тип адреналин. Не за друго, но той ме кара да се усмихвам дълго време. В „лошия“ няма нищо лошо – спортната злоба, с която се зареждаш по време на тренировка/ мач, помага много. Но загубата на контрол е нещо, което винаги ме е стряскало и не се чувствам комфортно…

Posted in Лични, Обичам | Tagged , , , | 3 Коментари

Juliet

Много обичам тази песен. Преди 8-9 години една приятелка ми я пускаше в офиса. Тя тогава беше влюбена (силно се надявам още да е) и много я харесваше. От там и аз се заслушах. Много обичам тази песен.

A lovestruck Romeo, sings the streets of serenade
Laying everybody low with a love song that he made
Find a streetlight, steps out of the shade
Says something like, „You and me, babe, how about it?“

Juliet says, „Hey, it’s Romeo, you nearly gave me a heart attack“
He’s underneath the window, she’s singing
Hey, la, my boyfriend’s back“
You shouldn’t come around here, singing up at people like that
Anyway what you gonna do about it?

Juliet, the dice was loaded from the start
And I bet and you exploded in my heart
And I forget, I forget the movie song
When you gonna realize, it was just that the time was wrong, Juliet?

Come up on different streets, they both were streets of shame
Both dirty, both mean, yes and the dream was just the same
And I dream your dream for you and now your dream is real
How can you look at me, as if I was just another one of your deals?

You can fall for chains of silver, you can fall for chains of gold
You can fall for pretty strangers and the promises they hold
You promised me everything, you promised me thick and thin
Now you just say, „Oh, Romeo, yeah, you know
I used to have a scene with him“

Juliet, when we made love, you used to cry
I said, „I love you like the stars above, „I love you till I die“
And there’s a place for us, you know the movie song
When you gonna realize, it was just that the time was wrong, Juliet?

I can’t do the talk like the talk on the TV
And I can’t do a love song like the way it’s meant to be
I can’t do everything but I’d do anything for you
I can’t do anything except be in love with you

And all I do is miss you and the way we used to be
All I do is keep the beat, the bad company
And all I do is kiss you, through the bars of a rhyme
Juliet, I’d do the stars with you any time

Juliet, when we made love, you used to cry
I said, „I love you like the stars above, I’ll love you till I die“
And there’s a place for us, you know the movie song
When you gonna realize, it was just that the time was wrong, Juliet?

A lovestruck Romeo, he sings the streets of serenade
Laying everybody low with a love song that he made
Find a convenient streetlight, steps out of the shade
He says something like, „You and me, babe, how about it?“

Posted in Лични, Музика | Вашият коментар

It’s official

Официално е – живея в паралелна вселена.

Поглеждам встрани и там е вселената на хейтърите, на гледащите телевизия, на форумните плъхове, на живеещите в интернет, на непознаващите интернет, на костовисти, бойковисти, станишевци, и т.н. -сти и -ци, на мечтаещите, на учещите, на еколози, на стартъпъри, на капиталисти, на комунисти, на спортисти, на пияници, и още много, много паралелни вселени. Хем се припознавам във всяка, хем се чувствам неловко и не на място, където и да залитна. Странно е. Хем си тук, хем не.

Измислена или истинска, подредена или разхвърляна, реална или нереална, красива или грозна, усмихната или намръщена, слънчева или мрачна, обичаща или мразеща, тази вселена си е моя. И ще си живея в нея, ще приемам, че е паралелната и ще се опитвам да я направя малко по-позитивна.

Posted in Лични | Tagged , | Вашият коментар

Flashmob

Малко известен факт е, че обичам класическата музика. Не я слушам постоянно, но понякога си пускам разни арии и изпълнения на класически симфонични оркестри или пък слушам в колата в задръстванията на София. Обаче смятам, че този тип оркестри и музика, за да се популяризира повече сред младите хора, трябва да прави по-различни неща – кавъри на популярни парчета, записи с популярни групи и артисти, концерти на нестандартни места. За последното става дума и тук.

Миналата година имах щастието и късмета да гледам един от концертите на Класик ФМ оркестър от цикъла „Музиката на Америка“. Излязох си без думи, наистина зашеметен. Тази година, за новия сезон, бях приятно изненадан с това великолепно изпълнение на хората от Класик ФМ оркестър, с което те подгряваха и напомняха на хората в София за новия сезон:

Пиша със суперлативи, защото всичко е направено чудесно: мястото е новата спирка на метрото „Джеймс Баучър“, качеството на материала е перфектен, мелодията (от „Мисията Невъзможна“ на Лари Мулен и Адам Клейтън от U2) е силно различима за тълпата, каналът на комуникация е единственият правилен, за да достигне до младите хора в София (през YouTube и после Facebook и Twitter) – прекрасно, всичко беше направено прекрасно! Chapeau!

За пълна наслада на душата, съм подбрал още няколко страхотни флашмоб изпълнения на класически оркестри или арии от опери. 🙂 Първото идва от Испания, на така любимия ми финал на симфония #9 на Бетовен, познат още като Одата на Радостта (от 20 години – и химна на Европа). Много се радвам на децата, които възторжено размахват ръчички след средата на видеото:

Следващото е в Копенхаген, където местната филхармония прави чудеса на гарата с Болеро на Равел:

Зад океана пък, това изпълнение на известната ариа от Травиата на Верди, в сградата на ферибота в Сан Франциско, събира овациите на хората:

А този флашмоб е в ресторант в Гренобъл във Франция, изумително е как хората пригласят на припева на най-известната ария от Кармен на Бизе:

От централната западната гара на Виена пък е това изключително изпълнение на Кармина Бурана:

И за финал оставям любимата на всички ни мелодия от Star Wars в изпълнение на WDR Radio Orchestra на главната търговска улица в Кьолн:

Наслаждавайте се!

П.П. Иначе не пропускайте да видите и чуете уличнoто изпълнение само на духови инструменти на Rage against the machine от Always Drinking Marching Band 🙂

Posted in Музика, Обичам | 5 Коментари

Хора

В последните 2 седмици срещнах (случайно или не) хора, които са оставили някакъв отпечатък върху мен през времето. Хора, които съм обичал; хора, заради които съм плакал; хора, които са ме карали да крещя; хора, заради които съм такъв, какъвто съм; хора, които уважавам и обичам. С някои от тях прекарах 10 минути, с други часове…

Исках просто да им кажа, че ги обичам. За това, което бяха, са и ще бъдат. За това, че са били до мен точно в онзи период от живота ми; за това, че са ме обичали, мразели и работили с мен. За това, което ми дадоха и което ми липсва много, адски много в момента. За това, че бяхме щастливи заедно. Може би някой ден ще бъдем щастливи пак заедно.

Благодаря ви!

Posted in Лични, Обичам | има 1 коментар