Адреналин

Това лято ми се случиха няколко интересни случки, които ме накараха да се замисля над темата „адреналин“. За по-малко запознатите – адреналинът е хормон, който се отделя от тялото при определени възлови/ тежки/ стресови ситуации: гняв, страх, по-тежко физическо натоварване, etc. Не случайно е наричан и хормон на стреса, защото синтеза му в тялото се засилва под влияние на стрес. За още информация – може да потърсите в интернет, има хиляди статии, а аз съм леко скаран с биологията 🙂

Та това лято изпитах много различни емоции, които ме накараха да се замисля как влияят върху моето тяло. Според тях определих, че за мен съществува 2 вида адреналин: „добър“ и „лош“. Преди да почнете да се смеете, ще поясня. Август месец летях с парапланер.  Като слязох долу (спускаш се близо 1 000 метра за около 30 минути) и разказвах, че изобщо не е страшно, че не съм усетил адреналина, но през цялото време бях ухилен до ушите, без да го осъзнавам. Миналата седмица скочих с парашут, мечта от поне 3 години (off topic – огромни благодарности на приятелчетата, които помогнаха тази мечта да се осъществи!). Като слязох долу бях по същия начин – ухилен до уши, без да съм изпитал и капка страх и така няколко часа усмивката не слезе нон стоп от лицето ми. Но пък отсъстваше познатото ми чувство на прилив на адреналин от преди години, най-вече от мачовете, в които съм играл или на които съм бил публика. Или в едни определени дни на протестите, където почти се стигна до сблъсък с полицията и/или зловещо освиркане на депутатите. В последствие, на няколко мача, в които играх, това усещане се повтори – спортна злоба, напрежение, пулсиране в главата, невъзможност да се контролираш изцяло – познатото усещане от дете, което е израсло на футболното и баскетболно игрище. Така се замислих и нарекох втория тип адреналин „лош“ – не че е лош в истинския смисъл, но просто аз губя контрол над себе си (винаги съм бил изключително емоционален, но и много сдържан тип – странно казано, но е факт) и това го прави „лош“ за мен. „Добрият“ адреналин пък ме кара да се усмихвам часове наред, без повод, без причина, просто се хиля като малко дете над руски анимационен филм… Такъв тип адреналин съм изпитвал, когато съм бил с моите приятелчета, с които съм изпадал в амок от смях, заради 1-2 изпуснати реплики. Или емоциите, които изпитахме на фестивала Санта Текла в Каталуния преди 2 години – фиеста, каквато не съм вярвал, че може да съществува!

Честно казано, силно се надявам да изпитвам все повече от“добрия“ тип адреналин. Не за друго, но той ме кара да се усмихвам дълго време. В „лошия“ няма нищо лошо – спортната злоба, с която се зареждаш по време на тренировка/ мач, помага много. Но загубата на контрол е нещо, което винаги ме е стряскало и не се чувствам комфортно…