Безсъние

От няколко седмици месеца все повече ме налягат мислите да емигрирам. Защо – мисля, че няма нужда да казвам: живеем в ненормална ЕВРОПЕЙСКА държава; мисленето ни е обременено; навиците, манталитета, ценностната система и културата са ни объркани и не можем да преценим кое е добро и кое не за самите нас. Миналата седмица, лутайки се в безпътицата (безсилието, безбъдещето), което ме е обхванало или поне си мисля, че ме е обхванало, отпивайки от поредната чаша алкохол – спасение, което намирам не само аз, а и по-голямата част от заобикалящите ме, споделих тези мои „терзания“ с моя приятелка. Тя, естествено, предложи да направя това, от което се страхувах до сега – да претегля всички pros & cons на евентуална емиграция. Ето ги и моите мотиви за и против живот в България:

ЗА емиграция:

  • Спокойствие – липса на всички тези малки, минимални неща, които са способни да вбесят/огорчат/развалят деня на/ човек (дупки по улиците, опашки в администрацията, намръщени фронт и съпорт офиси и персонал на магазини, липса на елементарна култура и лична хигиена, троснати и корумпирани полицаи, лекари, съдии, учители, преподаватели, етц. етц.)
  • Ясна визия за бъдещето на всяка нормална държава в Западна Европа
  • Социална защита/ политика
  • По-малко работа – в момента работя между 60 и 80 часа на седмица, без да съм сигурен, че получавам съответното заплащане и уважение
  • Value for money – с този маркетингов термин обобщавам евтината храна и дрехи спрямо заплатата и не изключвам доста по-скъпите услуги

ПРОТИВ емиграцията:

  • Липса на спокойствие и социална защита – наличието на по-горе описаните неща
  • Value for money – евтини услуги (голяма част – с не лошо качество), при повече упоритост и време да ги търсиш – и сравнително евтини стоки
  • Възможности – трудно може да намериш страна в Европа, където за година или две да можеш да се докажеш в определена област, да научиш/ откраднеш занаят, да започнат професионалистите в съответната област да те уважават и да можеш да се изкачиш толкова бързо в йерархията на дадена компания. Да, няма да станеш CEO, но може да станеш партньор в кантора или мениджър на средно и дори и високо равнище, нещо почти немислимо в Европа и граничещо с абсурда в САЩ или Япония, да речем.
  • Приятели/роднини/семейство – да можеш да се обадиш на човек по всяко време на денонощието и да отидеш веднага да пиеш/ ядеш/споделяш болка или радост при него/нея – няма равно с нищо друго. Безценно!
  • Водя живот, който не съм убеден, че бих водил другаде – пътувам доста в Европа (над 35 дни на година!) и страната, излизам минимум 3-4 пъти на седмица, събираме се с приятели у дома, имам и си позволявам да имам по-голямата част от вещите, които искам да имам.

Има и още много хиляди дребни неща, но мисля, че тези най-ясно обобщават положителните и отрицателните неща на емиграцията в чужбина. Като ги синтезирах така – осъзнах, че в сегашната ми ситуация (ерген, без сериозна връзка и без да търся такава), по-добрият вариант пред мен СЕГА е да остана. Да се развивам, да се доказвам в професията си, да обучавам и да се обучавам, да се опитвам да променя обществото ни, да се боря с вятърните мелници и най-вече със себе си. Защото промяната трябва да дойде първо от мен. Най-трудното.

След време, когато имам семейство (жена, която обичам и с която да искаме да имаме деца, които да живеят щастливи), най-вероятно ще се опитам да го направя в чужбина. Не за друго, но там ще имам възможност да съм с тях – хората, които ще обичам. Днес хората, които обичам, са тук. Днес живея. Ще мисля за бъдещето после.

П.П. Заглавието идва от една от най-любимите ми български песни на Чочо Владовски

Advertisements
Публикувано на Обща. Запазване в отметки на връзката.

10 Responses to Безсъние

  1. Елида каза:

    Честно казано на всички това са ни горе-долу аргументите. Не разбирам напълно този за израстването в йерархията – можеш да живееш добре и без да си CEO и май това е основната разлика.

    Реално погледнато и навън не е само рози и шампанско, там също е доста трудно и човек много трябва да внимава да не романтизира излишно. Още повече когато си чужд и трябва да се доказваш няколко пъти. Още повече ако си жена.

    И все пак – аз съм против това фатализиране на цялата ситуация. Път София-Лондон може да ти отнеме по-малко време, отколкото София-Варна. Нищо не е вечно – благодарение на технологиите, ние можем да се пренесем много бързо от една точка до друга, включително и физически. Не мисля, че има нещо лошо или осъдимо в това да се пренесеш да живееш на друго място – просто следваш естествения ход на нещата, а той, както ти казах, е да търсиш по-добър живот.

    Лично аз тук понякога много се задушавам и ми е много тежко, въпреки че не трябва да се грижа сама за нищо. Имам представа за Европа изцяло като турист, което също трябва да ми седи като светната лампичка. Но пак ще го кажа – няма нищо лошо в това да поживееш тук или там година-две-три и после да решиш къде искаш да се установиш. Светът е за това, Ице – да бъде обикалян. Няма смисъл от стени, бариери и прегради.

    • cipisec каза:

      Почти изцяло съм съгласен с теб. Само искам да кажа, че за да разбере човек моята гледна точка – трябва да поработи тук, в България: за страхотни хора, които плащат, колкото да не умреш от глад; за ужасни хора, които и толкова не ти плащат, при това – със закъснение; за корпорация, която не я е грижа за хората, знае как и гледа само как да изтиска всичко от теб; за корпорация, която не я е грижа за хората, не знае как и гледа само как да изтиска всичко от теб…
      Но съм много съгласен с теб: „Светът е за това – да бъде обикалян. Няма смисъл от стени, бариери и прегради.“ 🙂

  2. FroZzen каза:

    Хех, тези „за“ и „против“ всеки млад човек си ги претегля постоянно. Съгласна съм с Елида, че не е нужно да станеш СЕО на всяка цена – ценното в западните страни е, че там и позициите под СЕО получават своето уважение и адекватно заплащане.

    Относно „където за година или две да можеш да се докажеш в определена област“ – а тук можеш ли?? И какво са година-две в името на бъдеща кариера?

    Истината е, че ти, Елида, аз, хората, които туитват и се мотаят из нета, хората, които работят в големи и малки частни фирми в София, хората с малко по-добро образование, пътували са в чужбина, не само, за да напазаруват на пазара в Солун, или пък хора (независимо от образованието), които малко от малко им щрака и т.н. …. сме си създали някакъв измислен свят, който е много по-добър от истинския живот в България. И когато този свят се сблъска с действителността (става по улиците, или когато се налага да посредничиш между чужденци и простаци-българи), настъпва драматично потискаща колизия. С една дума – ако можеш, излизай и като ти писне, си ела 🙂

    ПП. Приятен за четене блог стил, добър подбор на теми, личността изскача иззад всеки ъгъл… добро начало! 🙂

  3. Елида каза:

    О, да… Самата аз понякога се кълна в тези социални кръгове и много често съм спорила, че те всъщност не са реалността, а едно балонче, което си създаваме около нас и която всъщност ни помага да оцелеем. Реално, където и да живееш, ти създаваш такъв кръг около себе си. И на всички ни става много криво, когато се сблъскаме с реалността, дори само крачейки по улицата – затова казвам, че тък понякога се задушавам. Или се чувствам като в задънена улица.

    Аз просто си държа на моята теза – че няма причина да се закотвяш само на едно място…Имаме толкова много възможности да пътуваме, не виждам защо да ги отказвам. Отне ми доста време и сили да стигна до този извод и това не означава, че все още не ме е мъничко страх, но то пък ако всичко се нареждаше… Сигурно щеше да е скучно 😉

  4. cipisec каза:

    @Таня – аз вече май не попадам в категория „млад човек“, а в „зряла възраст“ 🙂 Пак повтарям – в момента моето място е тук. Не съм закотвен (пътувам винаги, когато мога) и не се чувствам закотвен, но за момента хората, с които искам да съм са тук. Работата, която върша и съм щастлив с нея – пак е тук. Но ще продължавам да пътувам и да обикалям 🙂
    Г-н Попп го е казал много добре:
    I am the passenger
    And I ride and I ride

  5. georgivar каза:

    точно това че си сам прави емиграцията хем много по-лесна, хем много по-безсмислена. Ако бях на твое място бих си постал пътя към лесна емиграция в бъдеще.

    Кое бъдеще? Когато си жена и деца, които не искаш да гледаш как растат в шоуто на слави и бойко. Когато не ти трябва няколко месеца или години планиране за всяка промяна.

    Ако можеш сега поработи в чужбина. Да видиш как е. Да завържеш връзки. Да натрупаш точки за CV ако щеш. За разнообразие.

    • cipisec каза:

      @Georgivar може би си прав, може би не. Захванал съм се да направя нещо и ако успея – ще е най-големият ми личен успех в професионалната кариера. Ако не успея – ще е полезен негативен опит, който се надявам да ми помогне в бъдеще.

  6. pippi каза:

    Хубаво си обобщил нещата, които се въртят на много от нас в главите…решението не е лесно…Да, много хора „навън“ имат по-добър стандарт, но не мисля, че са напълно щастливи…напълно себе си.
    И не знам дали съм съгласна с това „не е нужно да се установяваш“…идва един момент, в който със сигурност ти писва да се местиш. Но както добре си го казал – ако дойде този момент – ще мислиш тогава, а сега ще живееш там където си щастлив.
    А блогът отива в reader-а 😉

  7. d_lander каза:

    Ицо, аз бих мръднал встрани от обобщението ти, ако позволиш. Иначе мисля, че май наистина доста прилично си фокусирал вниманието върху това, което се върти в главата на много хора.
    Аз не съм емигрант по душа и убеждения. Познавам обаче такива. Ти май също не се вписваш в тяхната група. Веднага искам да кажа, че ежедневието твърде често ми предлага ситуации, в които почти си скубя косата от яд, че живея в тази страна. Мисля си обаче, че това не е правилно.
    Ще кажа, къде аз виждам проблем.
    Всички искаме, включително и аз. В твърде много от случаите искаме неща, които са извън нас. Така се превръщаме в недоволни от липсата на нещо искащи. А животът е далеч по-готин ако си доволен от това, което имаш. Гледам какво става и навън – стачки, социални недоволства, проблеми разни. И да, знам, че онези хора живеят в пъти по-добре уредени държави, с пъти повече пари и (може би) сигурност. И виж ги – пак не ги кефи. По-възпитани са от нас, пътищата им са хубави, да си пенсионер там е достойно, а тук е обидно. Но пак не се кефят. Защото всеки, някъде иска нещо, което все му липсва. Често това са много неща. И си мисля, че ако ида там, бързо ще свикна с хубавия асфалт и ще почнат да ме дразнят други неща.
    Тук искам единствено нормалност, но все не се получава и това ме дразни в държавата. Изобщо няма смисъл да изброявам и да дефинирам какво имам предвид, защото всеки, който чете тук, сигурно може да говори дълго по темата. Просто нормалността и тя е гъвкава и човек като излезе да живее в чужбина, сигурно някой ден с изненада ще установи, колко са се разширили границите й и как пак са му нещо тесни. А като минава само от там си вика „Ех… колко е готино тук“.
    Малко лирично отклонение. Аз съм роден и израснал в Пловдив. На практика за моите 34 години, не съм срещал човек, който да е ходил в Пловдив и после да не е казал, че това е един от любимите му градове в БГ, или поне как е супер готино там и т.н. Пловдив е градът на моето сърце, ама аз по принцип съм си малко сантиментален, та е нормално. Ама като питам приятелите си, които останаха и живеят там, картината почва да става дуга. Проблемите стават други. Животът е друг. И се питам, къде е разликата между границите на града и границите на държавата…
    Затова съм избрал за себе си да съм доволен от живота. Защото преди години осъзнах (и то без никаква драма или катаклизъм да са се случвали), че когато сутрин се събудя, имам очи, които да отворя и да видя какво е утрото. А има много хора, коитоса слепи и не могат да го направят. Мога да стана на двата си крака и да ида да си направя кафе. А има много хора, които нямат крака, или не могат да ги движат. Имам какво да ям и да пия и даже мога да го правя с хора, които ме кефят. Имам къде да се прибера. Вкрайна сметка, оказва се че аз нямам никакви съществени проблеми освен личното си недоволство по разни поводи. И като гледам около себе си, установявам, че много хора са така. А странно защо, все гледам нацупени и недоволни физиономии. Навън, чувал съм, хората били усмихнати. Хубаво за тях. И сигурно е готино да живееш сред усмихнати хора. Дано да са така през повечето време.
    Аз просто съм решил, че моето настроение ще зависи много повече от мен, отколкото от другите. Пък те ако искат да се мусят, аз пък ще им се хиля и ще продължавам да им отговарям „екстра“, като ме питат как съм. Е, не винаги ми се получава. Но гледам да се опитвам. Непрекъснато.

    Поздрав най-сърдечен.

    • cipisec каза:

      Чаво, няма какво да кажа – подкрепям те напълно 🙂 Затова и аз се усмихвам непрекъснато.
      Благодаря ти за коментара, приятелю, и весели празници!

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s